ПРОЛОГ
2 ноември 2059 г.
Светлината ослепяваше заетите ми на заем очи. Все още си стоях на пода, намираща се в нечие чуждо тяло, но всичко се беше променило.
Устните му се изкривиха в усмивка. Очите му блестяха по същия стар начин, както когато му носех добри новини от аукционната къща. Носеше черно палто с бродирани златни котвички, а около врата му беше омотано кървавочервено шалче. Една ръка, облечена в копринена ръкавица, посегна към абаносовия бастун.
- Виждам, че си овладяла сънеброденето от разстояние. - каза той. - Ти наистина си пълна с изненади!
Дръжката на бастуна беше от порцелан и оформена като главата на бял жребец.
- Вярвам, - каза с мек глас Нашира. - че вече си се запознала с моя нов Велик надзирател.
Въздъхнах за първи път откакто го бях погледнала.
Беше се опитал да ме спре. Този лукав червей ме бе накарал да мълча със седмици, спирайки ме от това да разкрия пред света съществуването на Рефаимите. И въпреки това стоеше пред мен, изглеждайки точно толкова на място до тях, колкото и до собствената си сянка.
- О, скъпа, да не би да глътна този твой отровен език? - изсмя се Джаксън. - Да, Пейдж, ето ме! С Рефаимите! Нося палто на котвички в Архонството! Да не би да те скандализирах? Да не би да причиних непоносим шок на крехките ти чувства?
- Защо? - прошепнах. - Защо, по дяволите, си тук, Джаксън?
- О, все едно имах избор. С теб за Повелителка моят любим синдикат е обречен на самоунищожение. Ето защо избрах да се върна към корените си.
- Корените ти?
Усмивката му стана още по-широка.
- Избрала си погрешната страна. Присъедини се към нашата, скъпа. - продължи той така, сякаш въобще не бях проговаряла. - Не мога да опиша колко ме боли да те гледам с тези презрени Рефаими, наричащи себе си Рантени. Противно на Вехтошаря, аз винаги съм вярвал, че би могла да бъдеш спасена от техните втълпения. От Арктур и неговото… прелъстяване. Мислех си, че имаш повече ум и няма сляпо да се подчиняваш на мъжа, който някога беше твой господар.
Изгледах го студено.
- И ме молиш да направя това сега?
- Туше. - пресен белег красеше скулата му. - За Теребел Шератан ти си просто удобна пешка в игра, стара като времето. Арктур Месартим не е нищо повече от нейна стръв. Примамка. В наказателната колония той те взе под крилото си по нейна заповед, за да те внедри в мрежата на Рантените. А ти, скъпа моя, се върза… и всички освен теб го виждат.
Внезапен хлад ме предупреди, че нещо не беше наред. Някъде в цитаделата някой беше докоснал тялото ми.
- Това е битка, която не можеш да спечелиш. Не затривай синдиката, сладката ми. - измърка Джаксън. - Той никога не е бил предназначен за военно оръжие, а ти - да управляваш. Отстъпи. Всичко, което ние в Архонството искаме, е да те защитим. Теб и чудния ти дар. Ако трябва да отрежем крилете ти, за да не полетиш към огъня, така да е. - ръката му се протегна към мен. - Ела при нас, Пейдж. Ела при мен. Всичко това може да бъде избегнато.
Беше ме разтърсил. И двамата го знаехме. Но ако си мислеше, че може да ме уплаши, трябваше да се постарае повече.
Отново ме полазиха тръпки. Усетих как започвам да се изплъзвам от чуждата сънорама обратно в прегръдката на Етера.
- По-скоро бих изгоряла. - казах аз.
Мозъкът ми като че ли се беше втечнил. Сякаш изтичаше през носа и надолу по лицето ми. Трябваше да изляза, трябваше да поема въздух в белите си дробове…
Нечия ръка ме хвана за лакътя. Някой ми говореше, зовеше ме по име. Свалих кислородната маска, отворих вратата и задъхана излязох от колата. Ударът бе разпорил шевовете ми и сега блузата ми беше изцапана с кръв.
Джаксън Хол беше много неща, но все още не можех да повярвам, че беше отишъл при Сцион. Беше изградил кариера в сянката им, не в ръцете им.
Раните от надпреварата, дълбоки и пулсиращи по целия ми гръб, пламнаха. Взрях се в нощта край хлъзгавите стълби до Темза и паднах на колене точно до водата. Зарових глава в ръцете си и започнах да проклинам собствената си глупост. Как, как не съм могла да не видя накъде отиват нещата? Трябва да е имало някакви улики. Сега той беше най-страховитият ни враг и най-важният помощник на Архонството.
Ще намеря още съюзници - казал ми бе след надпреварата. Бъди предупредена. Не си видяла всичко от мен.
Трябваше да го убия в Кръга от рози. Острието бе до гърлото му, но бях твърде слаба, за да го прережа.
Много стар съюзник, бе казала Нашира. Такъв, който се завърна при мен… след като бяхме разделени двадесет дълги години.
Един вик в далечината ме спря или ме накара да започна отначало. Придържайки се, се наведох над водата.
Реших да се върна към корените си.
- Не. - въздъхнах. - Не, само не ти. Не ти…
С такова удобство стоеше редом със Саргас. Не като човек, който ги е видял за първи път през живота си едва преди няколко часа. Имаше и други неща, които бях неглежирала. Които не бях прозряла през маската. Той винаги е бил по-богат от другите босове. Само абсентът, който пиеше почти всяка вечер, струваше цяло състояние на черния пазар. Как се беше издигнал от просяка до принца? Със сигурност не беше само от писане - едни брошури не носеха такива пари. Беше застанал начело на мисията по спасяването ми от колонията без никакъв резервен план - колко неразумно. А не беше в природата му да се впуска сляпо в нещо. Но ако преди вече беше бягал веднъж от колонията… ако беше знаел, че има път навън - или ако Саргас направо му бяха позволили да ме измъкне…
Стар съюзник. Двадесет дълги години. Тези бяха единствените думи, които трябваше да ми подскажат кой беше Джаксън Хол и кой е бил някога. Нямах абсолютно никакво доказателство, но знаех - знаех в сърцето си - че предположението ми беше правилно.
Той не беше просто някакъв предател.
Беше предателят.
Мъжът, предал Рантените преди двадесет години, за да откупи свободата си от Рефаимите.
Мъжът, който бе причината за белезите по гърба на Лорда.
Мъжът, който беше оставил останалите затворници да умрат в колонията.
А аз бях била негово протеже. Неговата дясна ръка.
Звукът от приближаващи стъпки спря белия шум в ушите ми. С крайчеца на окото си видях как Лордът прикляква до мен.
Трябваше да му кажа. Не бях способна да нося бремето на това знание сама.
- Знам кой те е предал преди двадесет години. - казах. - Знам кой е виновникът за белезите ти.
Тишина. Осъзнах, че треперя.
- Не е безопасно тук. - каза накрая Лордът. - Можем да го обсъдим в музикалната зала.
Мислите в главата ми бяха омотани като бодлива тел. Бях просто една кукла на конци, теглена в хиляди различни посоки.
Ник притича по моста над нас.
- Жандарми! - извика той. - Лорде, доведи я тук горе!
Лордът не помръдна. Опасявах се, че не бе способен да разчете изражението ми - че ще се наложи да изрека сама името - но след няколко мига забелязах как му просветва така, както бе на мен. Огън пламна в очите му.
- Джаксън.