2.
СПЕШЕН СЛУЧАЙ
Веднага свиках събрание. Когато пристигнахме в скривалището северно от реката, Лорд Глим, Том Стихоплетецът и Огнена Мария вече се бяха настанили и оправдаваха каквото беше останало от джинджифиловите сладки. Срещу тях седеше Даница Панич, друга членка на Седемте печата, която беше останала с мен след надпреварата. Обикновено бих изисквала присъствието и на шестте си командири на подобно събрание, но нямах желание да сбутвам всички ни под един покрив.
Когато влязох, те се изправиха. Ребрата ме заболяха, докато сядах на стола до Ник. Хапливият студ не помагаше особено на нараняванията ми от надпреварата.
- Какво се случва, Пейдж? - каза Мария. - Нима е вярно? Има прикрит сензор Сеншийлд?
Мястото от другата страна на масата беше празно.
- Трябва ли да изчакаме? - попита Елайза, настанявайки се отляво на мен.
- Не. - отсекох аз.
Отсъствието на Теребел беше повече от дразнещо. Знаеше кога започваше събранието и нищо не можеше да е по-важно от това.
Винаги бяхме очаквали Сцион да увеличи броя на сензорите Сеншийлд. Намеренията им да ги инсталират бяха ясни, но не очаквахме да не сме способни да ги виждаме.
- Благодаря на всички, че се отзовахте толкова бързо. - казах аз. - Ще карам по същество. Елайза тъкмо се опитваше да използва един банкомат, когато се задейства аларма. Изглежда, че сензорът Сеншийлд беше… вграден вътре. - направих кратка пауза, давайки им шанс да осмислят казаното. - Едва се измъкнахме.
Поеха си дъх. Глим зарови лице в дланта на едната си ръка.
- Последствията за Ордена на ясновидците биха могли да са катастрофални. - казах аз. - Ако не можем да видим сензорите, няма да можем и да ги избегнем.
- В банкомат? - Мария прокара ръка през косата си. - В толкова обикновено нещо…
- Това би могло да обясни мистериозната телефонна кабина. - промърмори Ник. - И изчезването на ясновидеца в аптеката.
Прибързано бях пренебрегнала тези доклади.
- Това е най-голямата заплаха за вида ни, пред която някога сме се изправяли. - казах аз. - В зависимост от броя на инсталираните скрити сензори, първите три разреда - единствените, които към момента могат да бъдат засечени, може да се наложи временно да се покрият, докато не сме достатъчно на брой, че да се справим с жандармите. Улиците са твърде опасни.
- Не. - погледна ме Елайза. - Пейдж, не можем просто да се крием.
- Като медиум, - каза вдигайки глава Глим. - съм съгласен. Въпреки опасността, би било непрактично да се откажем от повечето си патрули.
- Би било непрактично да позволим на Сеншийлд да ги залови. - казах аз. - Имаме ясновидци и от други разреди, които биха могли да поемат обиколките.
- Не много.
- Но достатъчно. - казах аз, но забелязвах, че не бяха доволни. Мария поклати глава.
- Хубаво. Тогава по-добре да се научим как да избягваме сензорите. И е време действително да посрещнем опасността. Хектор си заравяше главата в пясъка, когато станеше въпрос за Сеншийлд, но ние трябва се изправим лице в лице със сериозността на всичко това. Това е бог в машината. Всевиждащо око.
- И ще ви е трудно да го заслепите. - каза Даница.
Тя беше скръстила неудобно ръце от другата страна на масата. Косата ѝ бе кестеняв хаос от къдрици, а очите ѝ бяха кръвясали от извънредните часове работа. Като част от инженерския отдел на Сцион, тя беше най-добрият ни източник на информация за Сеншийлд.
- Дани. - казах аз. - Имаше ли някаква представа какво се задава?
- Знаех, че планират да инсталират големи сензори в цялата цитадела. Затова опитах и съответно се провалих в създаването на устройство, което да блокира аурите ни. Всички го знаехме. Също знаехме, че в крайна сметка ще започнат да разполагат сензорите край услуги от първа необходимост. Въпреки това, не знаех, че са създали версия, която може да бъде скрита.
- Тогава да спрем да си играем на котка и мишка. Имаш ли идея как бихме могли да се отървем от тях?
- Ами, не бихте могли да премахнете големите сензори собственоръчно. Освен, че очевидно ги наблюдават, всеки сензор е споен на място.
- Знаеш ли как работят? - Глим попита отчетливо Даница. - Въобще знаеш ли нещо за тях?
- Очевидно.
- И?
Хвърли му мрачен поглед. Ако имаше нещо, което Даница Панич мразеше, то беше да бъде пришпорвана.
- Според бележките на инженерите, сензорите биват захранвани от централен енергиен източник, който наричат сърцевината. - каза тя с преднамерена мудност. - Не знам какво представлява, но знам, че всеки сензор е свързан към нея.
- Значи, ако се отървем от сърцевината, деактивираме цялото нещо? - казах.
- Хипотетично. Все едно му махаш батериите.
Том почеса брадата си.
- И къде да открием това нещо?
- Със сигурност в Архонството. - казах аз.
- Не е задължително. - отвърна Даница. - Сеншийлд е проект на СционМОБ, тъй че е по-вероятно да се намира в някоя военна база.
СционМОБ - Международно отбранително бюро. Армията на Сцион. Бях се срещала с тях и преди. Преди тринадесет години, когато нахлуха в Ирландия през Дъблин.
- СционМОБ. - повтори Мария.
Погледнах към нея. С особено изражение тя извади една кожена табакера от якето си.
- Не знаех, че Сеншийлд е творение на военните. Много интересно. - взе си една цигара и я запали. - Връзката с армията прави цялата работа още по-зловеща.
Стомахът ми се сви. Бяхме взели мерки за сигурност, за да се защитим от жандарми и вражески Рефаими, но на този етап не бях гледала на армията като на потенциална заплаха. Все пак по-голямата ѝ част се намираше в чуждестранните територии на Сцион.
- Тотално съм за да тръгнем след Сеншийлд, но ако искаме да ухапем звяра, ще трябва да се приготвим за едно адско ухапване. - каза Мария. - И това ухапване идва от Хилдред Винс, главен командир на Републиката на Сцион и ръководител на СционМОБ.
Том промърмори няколко цветущи думи.
Ванс… Бях чувала това име.
- Ванс. - каза Глим. - Която оглави нашествието в България?
- Същата. Умът зад покоряването и на Ирландия, и на Балканите. - Мария духна едно фино облаче дим. - Най-вероятно тя е спонсорирала подобрението на Сеншийлд. За употреба на военните.
Коляното на Елайза трепна.
- Какво би означавало идването ѝ тук?
Мария отново дръпна от цигарата си. Очите ѝ бяха затворени.
- Означава - каза тя, - че ще се изправяме срещу един от най-интелигентните и безскрупулни живи стратези. Някой, който е свикнал да разбива бунтовнически групировки.
Последва дълга тишина. Движението ни все още не беше достатъчно силно, че да се изправи срещу армията.
- Е - казах накрая, - независимо дали има нещо общо с Ванс или…
Спрях, когато Лордът се появи в рамката на вратата, облечен с тежко черно палто. Командирите наблюдаваха боязливо леденосините му ириси, величествената му осанка…
- Извинявам се за закъснението, Повелителке. - каза той.
Цветът на очите му издаваше причината. Беше спрял да се нахрани.
- Къде е Теребел?
- Заета е тази вечер.
Проследих всяко негово движение, докато се настаняваше до Глим. Неспокойните му очи ми напомняха точно какво трябваше да прави, за да оцелее, но не можех да го виня за това. Заради него отново обясних накратко за скритите сензори и заплахата, която представляваха.
- Бихме се радвали да чуем съвета ти - казах аз, - ако искаме да имаме какъвто и да е било шанс да деактивираме Сеншийлд. Бил си близък със Саргас. Какво знаеш? За онова, което го захранва?
- Познавайки Саргас, сърцевината е вероятно някакъв вид етерна технология, насочваща създаваната от духовете енергия. - каза Лордът.
Том вдигна вежди.
- Технология, която използва духове? Никога не съм чувал за подобно нещо.
- Дори повечето Рефаими знаят болезнено малко за това. Саргас са единственото семейство, обединило енергията на Етера с човешката технология. Много от моя вид го намират за осквернително. - рече Лордът. - За нещастие, не зная как работи сърцевината на Сеншийлд.
Кимнах бавно.
- Мислиш ли, че е възможно да се намира в Архонството?
- Ще попитам двойния ни агент дали има някаква представа, но вярвам, че ако беше там, вече щеше да ни е осведомил.
Алсафи Суалокин, най-ценният шпионин на Рантените в Архонството. В колонията ми бе познат като жестокия и верен телохранител на Нашира. Беше голям шок, когато разбрах, че всъщност бе Рантен, работещ тайно зад гърба ѝ.
- Въпреки, че не сме наясно с местоположението на сърцевината, може би сега е времето да обмислим какво всъщност знаем за сензорите. - Лордът огледа насядалите около масата. - Както всички вие знаете, в момента Сеншийлд може да засича само първите три разреда ясновидци. Въпреки усилията си, Сцион не е в състояние да засече по-висшите четири.
Мария наклони глава на една страна.
- Как точно става това… засичане?
- Никой не знае, но от дълго време подозирам, че е свързано с аурата. Би било логично Сеншийлд да разпознава онова, с което вече се е сблъсквал. - той направи пауза. - Възможно е всеки един от вас да може да бъде използван за подобряване на способностите му да засича аури.
Само това ни беше притрябвало. Ако разхождането по улиците не само можеше да ни донесе арест, но и потенциално да увеличи силите на Сеншийлд, то покриването трябваше да остане опция, та било то и в краен случай.
- По въпроса със сърцевината, мислиш ли, че може лесно да бъде подменена? - попитах аз. - Ако я унищожим, биха ли могли да построят нова?
- Малко е вероятно. - каза Лордът. - И без да съм Саргас и специалист по етерна технология, знам, че сърцевината е нещо сложно, непостоянно и деликатно. Ако унищожите вече съществуващата такава, вярвам, че ще им отнеме дълги години да я върнат в настоящото ѝ състояние.
По гласа му си личеше, че това беше само образовано предположение, но все пак бе нещо.
- Има още нещо, което трябва да имате предвид. - рече той. - Един подобрен Сеншийлд би представлявал голяма опасност за Зрящия нощен отряд за бдителност. Ако сензорът бъде настроен да засича всички седем разреда, повече няма да има нужда от зрящи офицери. Ще бъдат излишни и в последствие… ами Сцион ще се отнесе с тях по същия начин както с останалите неестествени. - погледна ме. - Някои от тях може би ще се съгласят да помогнат със сърцевината.
- Абсолютно не. - изразително прочисти гърло Глим. - Синдикатът не работи с жандарми.
Винаги бях смятала Глим за парче шегаджия, точно какъвто бе и Том, но бях научила, че си падаше и доста върл поддръжник на строгата дисциплина. Поне приемаше революцията сериозно, което беше повече от онова, което можех да кажа за някои членове на Неестественото събрание.
- Ако не протегнеш ръката на приятелството - каза Лордът, - НОБ могат да бъдат заличени.
- Чудесно. - каза Глим.
- Те са предатели! - замота една къдрица около пръста си Елайза. - Те избраха да работят за Сцион.
Получи одобрително изражение от страна Глим за тази си забележка. Имаше право.
- Лордът е прав. - потрепна Мария. - Те са потенциални съюзници. Защо да ги похабяваме?
- Би бил само временен съюз. - обърнах се към Лорда аз. - Веднъж Сеншийлд да е обезопасен и вече няма да има риск за работата им.
- Един временен съюз би могъл да е точно онова, от което се нуждаем.
Последва тишина, докато го обмислях. Можех да слушам колкото съвети си исках, но в крайна сметка решението щеше да е мое. Започвах да разбирам защо предшественикът ми Хектор беше съумял да злоупотреби до такава степен със своята власт - каквато на лидерите на синдиката беше дадена твърде много. Ясновидците в тази организация се прекланяха пред силата, а по време на надпреварата, аз бях доказала своята. Но това не ме правеше специалист по започването на революции.
Инстинктите ми винаги ме бяха държали настрана от жандармите, но онова, което можеха да ни предложат, може би си струваше неизбежната критика, която щях да отнеса. Освен това, така щях да отслабя редиците на Сцион.
- Ще го имаме предвид. - заключих аз. - Ако се намерим в ситуация, в която помощта на жандармите би била от жизнена необходимост за нашия успех, ще обмислим въпроса. Дотогава не мисля, че трябва да рискуваме да се обръщаме към тях. - всички изглеждаха доволни от отговора ми. - Засега трябва да изготвим курса за незабавно действие. Дани, искам да дадеш всичко от себе си да откриеш какво представлява сърцевината на Сеншийлд и най-важното - къде се намира. Това е основният ни приоритет.
- Само секунда. - Том посочи към Даница. - Белият заклинател не знае ли, че работиш за Сцион? И все още с радост те държат?
- Аха. - каза Даница.
Ник изглеждаше обезпокоен.
- Странно е, но изглежда, че все още не я е предал. Не му вярвам, затова напуснах, но ако не е казал нищо след три седмици…
Не продължи.
- Лордът се консултира с двойния агент на Рантените. - обясних аз. - Доколкото знаем, Дани не е наблюдавана. Ще ни информира, ако това се промени.
Начумерените вежди на Том се отпуснаха.
- Докато измислим как да деактивираме Сеншийлд, искам всички вие спешно да уведомите босовете на секциите си за опасността от скритите сензори. - продължих. - Искам да ви информират за всеки един от тях, на който попаднат. Трябва да научим какви места набелязва Сцион и да държим синдиката в течение. Ще помоля Гръб Стрийт да разпространят карти с всички познати ни локации. - забарабаних с пръсти по масата. - Също ще трябва да се разправим с онези, които все още подкрепят Белия заклинател. Да ги накараме да се преклонят.
- Ще забравят за всякаква тлееща лоялност към него, когато I-4 се сдобие с нов лидер. - каза Глим.
- Никой не ми е предложил услугите си.
- Смятат, че Джаксън ще се завърне. - каза Елайза. - Твърде са уплашени да заемат мястото му.
Разбира се. Макар Джаксън да го нямаше, сянката му все още падаше над цитаделата така, както бе десетилетия наред.
Обикновено единственият начин лидерът на определена секция да бъде подменен беше, ако настоящият такъв е бил убит и протежето му не предявеше претенции за титлата. Щеше да настане борба за надмощие, докато някой поискаше поста пред Неестественото събрание.
Не знаех дали Джаксън не си беше избрал ново протеже преди да изчезне, а и всъщност не ми и пукаше. Щеше ми се да избегна хаоса, докато синдикатът се опитваше да измисли кой би бил най-добрият заместител.
- Някой от вас все трябва да се сеща за кандидат. Искам да ги окуражите да се представят на процеса утре. За да сложим край на това. - изправих се. - Ще разпратя заповедта в рамките на деня.
Мърморейки „лека нощ“, командирите напуснаха скривалището. Докато Ник и Елайза се погрижеха за убежището, аз се заех да разчистя документите.
Лордът остана последен. За първи път от седмици оставахме сами заедно. Държах главата си наведена, докато той се отправяше към вратата.
- Тръгваш ли си?
- Налага се. - каза той. - Трябва да говоря с Теребел за онова, което сте научили.
Не можех да преглътна напрежението помежду ни. Златната нишка, крехката връзка, които обвързваше душите ни от няколко месеца, уж трябваше да ми каже как се чувства. Но усещах единствено отекващата празнина в себе си.
- Трябва да се отървеш от поддръжниците на Джаксън, Пейдж. - спря Лордът. - Това е волята на Теребел. Не успееш ли да го сториш, рискуваш да изгубиш благоговението ѝ.
- Ти тъкмо ме чу…
- Нямах предвид поддръжниците му като цяло. Знаеш за кои двама става въпрос.
Зийк и Надин. Погледнах го през пуснатата си коса.
- Казал ли си на Теребел, че все още не съм ги отлъчила от I-4?
- Все още не.
- Но ще го сториш.
- Може да нямам избор. Ще ме попита.
- И ти ще ѝ кажеш?
- Изглеждаш раздразнена.
- Наистина ли, Лорде?
- Да.
Потърках свода на носа си.
- Теребел се е обсебила с тази малка групичка, която все още подкрепя Джаксън. - обясних този път по-спокойно. - Трябва да спре. Зная, че ги мрази - знам, че за нея е лично, както и за теб - но да мисля и за това ме разсейва от нещата, върху които трябва да се съсредоточа. Като Сеншийлд например.
- Тя вижда нежеланието ти да го замениш като знак, че тайно продължаваш да си вярна на боса си. Че очакваш завръщането му. Отказът ти да отлъчиш Зийк и Надин само подхранва подозренията ѝ.
- О, дявол го взел… - надянах якето си. - Ще се заема с това. Дай ми няколко дни.
- Отлагаш въпроса заради чувствата на Ник към Зийк.
- Може би познаваш ума на Теребел, Лорде, но недей да си мислиш, че и с моя е така.
Той се умълча, но очите му горяха.
Топлина обля страните ми. Преди да съм успяла да кажа още нещо, дръпнах чантата си и се отправих към вратата.
- Може би ме смяташ за раболепен на Рантените. Или уважението ми към дълга те разочарова. - каза той. Спрях се. - Теребел е мой суверен. Дължа ѝ своите услуги и вярност, но не мисли, че съм просто някакво безмозъчно продължение на волята ѝ. Напомням ти, че съм господар сам на себе си. Напомням ти, че съм заставал срещу Рантените. И пак бих го сторил.
- Знам. - казах аз.
- Не ми вярваш.
Изпуснах един дълбок дъх.
- Не съм сигурна в какво вярвам повече.
Погледът на Лорда се плъзна по чертите ми, преди леко да ме докосне по брадичката, повдигайки лицето ми. Сърцето ми заби учестено, когато го погледнах в очите.
Този контакт пробуди нещо в мен, което беше задрямало от седмици - от нощта преди надпреварата. Докато се гледахме един друг, свързани от допира на голите му пръсти, не знаех какво ми се щеше да направя. Какво ми се щеше той да стори. Остави ме. Говори ми. Остани с мен...
Ръцете ми се движеха инстинктивно, описвайки кръгове от раменете до тила му, докато дланите му ме милваха по гърба. Изследвах го така, както бих изследвала картата на път, по който се бях разхождала някога много отдавна - търсейки познатото и припомняйки си онова, което бях забравила. Когато главите ни се срещнаха, сънорамата ми затанцува с пламъците, които винаги запалваше там.
Стояхме безмълвни известно време. Пръстите ми откриха ямката на шията, където отекваше пулсът му. Зачудих се, както много пъти преди, защо на едно безсмъртно същество му бе необходим пулс. И при все, че се надявах звукът на пулса му да ме успокои, единственото, което постигна, бе да забърза моя собствен. Ръцете му се заровиха в къдриците ми. Усещах дъха му през тях. Усещах препускането на топлината му под кожата си. Неспособна да понасям разстоянието помежду ни повече, положих ръка зад врата му, издърпвайки го към себе си.
Беше като пожар след дни дъжд. Притиснах устни до неговите, в отчаяно търсене на тръпката, а той ми отвърна сърдечно. Първо вкусих вино, после нотка на дъб, а накрая - него.
Усилието да страня от него почти ме беше пречупило на две. Сега, когато се бях сгушила в гърдите му, вярвайки, че напрежението ще изчезне, исках само да ме придърпа още по-близо. Целувахме се гладно, почти до болка. Болка, задълбочила се още повече през седмиците, в които бяхме разделени. Протегнах се към бравата, но не открих нито ключ, нито резе, което да ни предпази от разкритие - но не можех да спра. Нуждаех се от това.
Устните му открехнаха моите. Аурите ни се сляха така както винаги го правеха. Сърцето ми щеше да се пръсне при мисълта Теребел или някой от другите Рантени да влезе и несигурният ни съюз да се разпадне.
- Лорде. - въздъхнах аз и той веднага спря. Но сега, когато си го бях върнала, не можех да си позволя да сложа край на това.
Придърпах го обратно към себе си, ръцете му отново се настаниха на талията ми. Докато си поемах дъх, устните му помилваха белега на челюстта ми, превръщайки кожата ми в чупливо парче порцелан. Нежно разкопча якето ми и целувайки ме по шията, стремглаво се отправи надолу, към медальона, висящ между ключиците ми. Отроних тих стон, докато тръпки полазваха тялото ми.
Усетих чуждата сънорама едва когато беше вече опасно близо. Внезапно се откъснах от Лорда и се хвърлих на най-близкия стол. Мария връхлетя в стаята миг по-късно.
- Забравих си палтото. Още ли си тук, Лорде?
Той наклони глава.
- Пейдж и аз имахме личен въпрос за уреждане.
- Аха. - тя грабна палтото си от облегалката на стола. - Пейдж, скъпа, изглеждаш ми малко… трескава.
- Е, действително ми е малко по-горещо от обикновено.
- Трябва да се консултираш с Ник по въпроса. - Мария се вгледа в нас. - Ами, нека не ви задържам.
Метна палтото си през рамо и излезе.
Лордът не помръдна. Гореща кръв бушуваше във вените ми. Цялата се чувствах така уязвима, сякаш допирът му бе свалил от мен броня, която не знаех, че е била там. Нямаше никого другиго наблизо. Никой друг не идваше.
- Почти бях забравила за рисковете на твоята компания. - казах, опитвайки се да прозвуча бодро.
- Хмм.
Очите ни се срещнаха за момент. Щеше ми се, имах нужда да вярвам, че това беше истинско, ала напомнянето за опасността и спомена за Джаксън, с онзи подигравателен смях в очите му, ме вледеняваха.
Арктур Месартим не е нищо повече от нейна стръв. Примамка. И ти се върза.
- Аз трябва… трябва да подремна. - изправих се. - Утре е процесът срещу Айви.
Процесът заради това, че беше част от сивия пазар. Заради това, че беше помагала на Вехтошаря в продаването на ясновидци в робство.
- Ще вземеш правилното решение. - рече Лордът.
Някак си знаеше, че не бях сигурна какво да правя с нея.
- Теребел ще изпрати ли някой на процеса?
- Ерай.
Чудно. Ерай беше точно толкова приятен колкото юмрук в зъбите.
- Не прави тази физиономия. - меко каза Лордът.
- Не правя физиономии. Та аз обичам Ерай! - усмивката ми изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила. - Лорде, аз… няма значение. Лека нощ.
- Лека нощ, малка броднице.
Тримата останали не попитаха защо ми бе отнело толкова дълго да се присъединя към тях. Ник знаеше за Лорда, а имах чувството, че и Елайза подозираше нещо. Понякога я улавях да поглежда между двама ни с очи, блеснали с любопитство.
Тръгнахме във виелицата. Опитвах се да не мисля за случилото се, докато си проправяхме път през вятъра. Мария беше толкова близо до това да прозре истината и въпреки, че се съмнявах, че щеше да отиде право при Теребел, нямаше как да не се изпусне поне пред един от останалите командири. Тайната ми можеше да излезе наяве. Без значение колко тежко бреме бе паднало от плещите ми, докато бях с него, беше твърде опасно.
Но ми липсваше да си говорим. Липсваше ми да бъда край него. Исках го, но желанието ми можеше да е просто илюзия. Всичко беше толкова просто преди да стана Повелителка.
Минавайки край аптеката в дъното на пазарската улица, Елайза спря вцепенена. Ник и аз се обърнахме да я погледнем.
- Всичко е наред. - нежно каза Ник. - Ела. Просто ще страним от…
- От всичко?
- Всичко ще е наред.
Елайза се поколеба, преди да ни последва. Застанахме от двете ѝ страни, сякаш собствените ни аури можеха да я предпазят.
Никога не се задържахме задълго в сигурните си убежища, любимото ми от които бе Лаймхаус, със издадена над яхт клуба тераса, където тъкмо пристигнахме. Щом се заключихме вътре, Даница се качи в стаята си, а Елайза се оттегли в мазето. Направих си чаша бульон.
Едната страна на главата ми беше започнала да тупти. Нямах си представа какво щяхме да правим, ако не се отървехме от Сеншийлд. Местоположението на сърцевината му беше топ секретно, а попадането на подобна информация в отдела на Даница изглеждаше невероятно. Беше трудно човек да не се предаде на ужаса.
Докато отпивах от бульона, едва обръщах внимание на вкуса му. Бях твърде уморена от това да се съмнявам във всеки и всичко. Внезапно ми хрумна, че без значение какъв щеше да бъде следващият ми ход, бе належащо да оправя взаимоотношенията си с Лорда. Три седмици думите на Джаксън бяха пускали корен в ума ми, разпространявайки отровата си. Бях започнала да се съмнявам в мотивите на Лорда. Да се чудя дали не ме манипулираше в полза на Рантените. Бяха избрали мен да водя бунта им, но ме искаха отстъпчива. Готова да се подчинявам. Може би си мислеха, че едно влюбено човешко същество, водещо се от своите чувства, би било лесно за повлияване. Може би вярваха, че ако исках Лорда достатъчно силно, щях да сторя всичко за него.
Параноя обхващаше ума ми всеки път, когато го погледнех. Повече от вероятно Джаксън искаше точно това. И още по-вероятно се оставях да падна в ръцете на врага.
Можех да сторя само едно. Откровено да кажа на Лорда в какво го бе обвинил Джаксън. Да му дам шанс за се защити. Щях да се нуждая от доста смелост, за да го сторя, но трябваше да мога да му вярвам.
В салона, седнал край камината, Ник разлистваше някакви доклади. Можех да усетя аромата му на вино от коридора. Доскоро винаги беше отказвал алкохола.
- Той ти липсва. - казах тихо, сядайки на креслото до него.
- Липсва ми през всяка една минута. Аз… не спирам да очаквам, че щом вдигна глава, ще го видя застанал пред себе си.
Съвестта ми ме бе възпряла да изхвърля Зийк и Надин от Седемте печата. Бях им изпратила предложение за подслон, независимо от чувствата им към мен, но не получих отговор.
- Ти сподели ли на Лорда какво ти каза Джаксън?
Погледнах го.
- Откъде знаеш за това?
- По същия начин, по който ти узна, че си мисля за Зийк. Винаги знам.
Разменихме си уморени усмивки.
- Само, ако Рефаимите бяха толкова лесни за разчитане. - казах аз, потъвайки в креслото. - Но не, не съм му казала.
- Не го отлагай дълго. Никога не знаеш кога възможността да му кажеш нещо просто ще… ще изчезне.
Седяхме заедно в сумрака. Той се взираше в огъня така, сякаш се опитваше да открие нещо там. Винаги бях вярвала, че познавам лицето на Ник Нигард - от трапчинката на брадичката до леко чипото връхче на носа му. Помнех и светлите му, вирнати нагоре вежди, придаващи му вид на постоянно безпокойство. Но щом светлината го посрещна от този ъгъл, в изражението му открих нещо непознато.
- Не спирам да си представям какво ли Джаксън е подготвил за него. - каза той. - Погледни само колко лошо Джакс нарани теб по време на надпреварата.
- Но Зийк не се опитва да му открадне короната.
Ник изръмжа, ала не можех да го виня, че се боеше.
- Теребел иска да си тръгнат, нали? - когато не отвърнах, той поклати глава. - Защо не го стори?
- Защото не съм безсърдечна.
- Не можеш да рискуваш да изглеждаш все едно все още изпитваш съчувствие към старата си банда. Бандата на Джаксън. - гласът му бе мек, почти неотчетлив. - Направи каквото трябва. Не носи и моето бреме, сладката ми.
- Винаги ще го правя.
Това накара Ник да се усмихне и да ме обвие с ръката си. Не знаех какво щях да правя без него на своя страна. Само ако беше избрал Джаксън, негов приятел през последните единадесет години, пред мен…
Нито един от нас искаше да бъде сам с мислите си, затова си останахме така, седнали край огъня. Нощта беше опасно време, особено когато не спирах да премислям по кой път бе трябвало да поема. Можех да застрелям Джаксън в Архонството. Можех да му прережа гърлото на надпреварата. Трябваше да събера куража да кажа истината на Лорда. Трябваше да се справя по-добре, да сторя още повече, да постъпя различно.
Трябваше да обмисля какво се беше казало на събранието, но бях толкова преуморена, че си изгубих мисълта, а когато опитах да си я върна, заспах. Всеки път, когато се пробуждах, си мислех, че Лордът е до мен. Всеки път, когато се пробуждах, огънят догаряше все повече.
Арктур Месартим не е нищо повече от нейна стръв. Примамка. Помнех онази дълга нощ, в която астралните ни тела се бяха докоснали за първи път. Колко лесно ми беше да се засмея, докато танцувах с него в музикалната зала.
А ти, скъпа моя, се върза… Когато ме беше държал в ръцете си, бях го почувствала истинско, но може би бях твърде доверчива. Дали не правеше всичко това по заповед на Теребел?
Дали не бях глупачка?
По едно време и Ник заспа и тогава и неговите думи започнаха да отекват в главата ми.
Не спирам да си представям какво ли Джаксън е подготвил за него.
И аз си представях разни неща. И така въображението ми се бе превърнало в мое падение. Умът ми създаваше чудовища от нищото. Представях си как щеше да ни накаже Сцион, ако намереха бунтовническите ни скривалища. Как Нашира щеше да измъчва онези, които обичах, ако някога се добереше до тях.
Бях изпратила свои хора да проверят жилищния комплекс, в който живееше баща ми. Бяха докладвали за жандарми отпред. Можеше той да е вътре, под домашен арест. Или може би чакаха мен.
Извадих един предплатен телефон от джоба си.
Натиснах едно копче и екранът светна. Палецът ми застина над телефонния номер, но не можех да го набера. Захвърлих телефона и сведох глава. Дори и да беше жив, от Сцион щяха да записват разговорите му.
Трябваше да ме забрави. Аз трябваше да го забравя. И така щеше да бъде най-добре.