1.
ПОВЕЛИТЕЛКА
С причина често сравняваха войната с игра. И в двете има играчи. И в двете има страни. И в двете можеш да изгубиш. Има само една разлика.
Всяка игра е риск. Сигурността е последното нещо, което искаш преди да започнеш. Ако ти се гарантира победата, за каква игра може да става въпрос?
При войната обаче копнеем за сигурност. Никой глупак не би влязъл във война без непреклонната вяра, че може да спечели, че ще спечели, или поне, че шансът за загуба е толкова нищожен, че оправдава кървавата цена на всеки ход. Не отиваш на война просто за тръпката, а заради печалбата.
Въпросът е дали каквато и да е печалба, какъвто и да е резултат, би могъл да извини начина, по който играеш.
27 ноември 2059 г.
В сърцето на финансовия си окръг Лондон гореше. На Чийпсайд, Дидион Уайт, познат в Подземния свят като поет и най-ожесточен противник на Джаксън Хол, цивреше над останките на една изоставена църква. Някога символ на столицата, сега тя бе просто камара овъглен, димящ чакъл.
Със своята напудрена перука и фрак Дидион определено хващаше окото, та даже и по стандартите на Сционски Лондон. Но всички бяха прекалено погълнати от драмата, за да обърнат внимание на един луд човек. Всички, освен онези, които се отзовахме на зова му.
Стояхме в началото на улицата, маскирани и с нахлупени качулки, и оглеждахме каквото бе останало от „Св. Мери ле Боу“. Според думите на местни ясновидци, около полунощ някаква експлозия сринала църквата до основи. Сега няколко от най-близките сгради горяха, а графитите по улицата четяха:
СЛАВА НА БЕЛИЯ ЗАКЛИНАТЕЛ,
ИСТИНСКИЯ ПОВЕЛИТЕЛ НА ЛОНДОН!
До надписа беше нарисувано оранжево като залеза цвете. Латинка. На езика на цветята означаваше завоевание и мощ.
- Да измъкнем горкия човек от там. - каза Огнена Мария, една от командирите ми. - Преди Сцион да го стори.
Не предложих помощта си. Дидион беше настоял да дойда лично, но не можех да рискувам да говоря с него. Не и когато беше в такова състояние. Щеше да поиска от мен да го компенсирам за загубата със средства от хазната на Повелителя, а ми беше пределно ясно, че нямаше да се свени да го обяви пред цялата улица, ако откажех. По-добре засега въобще да не му давах шанс да ме види.
- Аз ще отида. - Елайза се увери, че качулката ѝ е достатъчно добре пристегната. - Ще го заведем на Гръб Стрийт.
- Внимавайте. - казах аз.
Тя се спусна към Дидион, който удряше камъните с голи ръце и крещеше нещо несвързано. Мария я последва, махвайки на придружителите си да дойдат с нея.
Аз си останах на място заедно с Ник. Носехме от онези зимни качулки, станали модерни в последните седмици, които човек можеше да носи така, че да закриват по-голямата част от лицето му. Но вече бях толкова разпознаваема, че дори това можеше да не е в състояние да ме защити.
След надпреварата - когато се бях изправила срещу Джаксън Хол, моя собствен бос и ментор, за правото да управлявам ясновидците на Лондон - Ник беше напуснал сционската си работа и се беше изпарил от полезрението им. Беше се задържал само толкова, колкото да може да открадне няколко куфарчета с лекарства и медицински принадлежности и да изтегли колкото се можеше повече пари от банковата си сметка. Само в рамките на няколко дни и неговото лице се беше появило по екраните редом с моето.
- Мислиш ли, че е бил Джаксън? - кимна към останките от църквата той.
- Поддръжниците му. - жарката топлина на огъня пресушаваше очите ми. - Който и да ги предвожда, започва да събира последователи.
- Просто малка банда размирници. Не си струват времето ти.
Тонът му беше успокоителен, но това беше третото покушение над синдиката в рамките на няколко дни. Последният път бяха нападнали пазара „Олд Спитълфийлдс“, плашейки търговците и плячкосвайки сергиите им. Отговорните за това смятаха, че Джаксън е законният Повелител, въпреки очебийното му отсъствие. Дори след като им бях изяснила фактите, те отказаха да повярват, че Белият заклинател, славният бос на I-4, би могъл да е замесен със Сцион.
На фона на голямата картина, цялата ситуация беше просто едно малко неудобство. По-голямата част от ясновидците ме подкрепяха. Но съобщението, което тази атака изпращаше, беше ясно - не бях спечелила сърцата на всичките си поданици. Навярно недолюбването идваше с територията. Моят предшественик Хеймаркет Хектор беше широко презиран. Онези, които му се подчиняваха, го бяха вършили или от страх, или защото им плащаше добре.
Дидион виеше, докато биваше изправян на крака и поведен от Мария и Елайза, но сирената на пожарната на Сцион го заглуши. Може би щяха да успеят да спасят съседните сгради, но всеки можеше да види, че църквата беше неспасяема. Както и Джудитиън, аукционната къща отдолу. Оттеглихме се, позволявайки на поредната част от историята ни да бъде заличена.
Едно време може би щях да скърбя. Бях прекарала часове наред в Джудитиън, харчейки баснословни суми от парите на Джаксън за духове, които Дидион нямаше право да продава. Но след като истинската природа на Джаксън бе разкрита, всички спомени от живота ми като негово протеже бяха опетнени. Затънали под слой мръсотия. Всичко, което исках, беше да ги заровя в дълбока яма и да градя наново отгоре ѝ.
- Най-близкото сигурно убежище е на Клок Лейн. - каза Ник.
Направихме още един завой, който ни отведе далеч от топлината край църквата. Огледах се за хора, а Ник провери за охранителни камери. След надпреварата вече не бяхме просто неестествени престъпници, а революционери с постоянно увеличаващи се награди за главите ни. Дори и все още да не бяхме действали против Сцион, те бяха наясно с намеренията ни.
Не можех да не се зачудя колко ли дълго щяхме да оцелеем в столицата. Беше опасно да се разхождаме навън толкова късно през нощта, но когато Дидион ме беше повикал, трябваше да дойда. За да го уверя, че сме на една страна. Все пак беше дългогодишен съперник на Джаксън, което сега го правеше потенциален съюзник.
Сигурното убежище на Клок Лейн беше студио, наето от бивш блудник, който с радост помагаше на Ордена по какъвто начин намереше. За разлика от повечето ни помещения, тук имаше отопление, хладилник и удобно легло. Топлината беше истинско облекчение след дългата нощ по улиците. През последните няколко седмици температурите рязко се бяха понижили и почти всеки ден валеше сняг. Никога не бях виждала по-сурова зима. Носът и бузите ми почти винаги бяха оцветени в розово, а очите ми се насълзяваха всеки път щом излезех навън.
След като аз отказах, Ник се строполяса на леглото. Поне той можеше да се порадва на няколко часа почивка. Лъч лунна светлина озари бледото му лице, подчертавайки гънката, образуваща се между веждите му даже и в съня.
Излегнах се на дивана в тъмното, но бях твърде неспокойна, за да затворя очи задълго. Образът на горящата църква и обещанието за унищожение бяха прогорени в ума ми. Напомняне, че макар Джаксън Хол да го нямаше, той все още не беше забравен.
На сутринта си хванах нелегално такси до Фабриката, индустриална развалина в Силвъртаун, една от няколкото изоставени сгради в цитаделата, в които наскоро се бяхме нанесли. Беше дом на най-голямото ни ядро.
Промяната на структурата на синдиката, с намерението в крайна сметка той да се превърне в армия, способна да се изправи срещу Сцион, беше далеч от лесна. Бях сложила край на традиционната система на територии и бърлоги, въпреки че бях опитала да не разделям членовете на бандите, когато беше възможно. Ясновидците на синдиката сега бяха организирани в ядра. Всяко ядро беше разположено на място, познато само на прилежащите му членове и местния бос, който получаваше нареждания чрез висш командир. Принуждаването на поданиците ми да ограничат контактите извън ядрото си не бе им се харесало, но това беше единственият начин да оцелеем. Беше единственият начин да надхитря Джаксън, който познаваше стария синдикат като собствената си длан. Сега всеки заловен щеше да е в състояние да предаде на врага местоположението само на определен брой хора.
Пристигайки във Фабриката, се качих нагоре по стълбите. Леон Уакс, един от малкото незрящи, които работеха за Ордена, седеше в инвалидната си количка в дъното на горната зала и раздаваше на новодошлите ясновидци пакети с провизии от първа необходимост като сапун и бутилирана вода. Леон беше шестдесетгодишен, с оплешивяваща коса и кожа в наситен, хубав кафяв цвят.
- Здравей, Пейдж! - каза той.
- Леон. - кимнах аз към взиращите се в мен новобранци. - Добре дошли в ядрото.
И двамата изглеждаха леко зашеметени. Вероятно бяха чували много приказки за мен - протежето, наръгало боса си в гърба, сънебродницата със съюзници от Етера. Малко ми беше чудно дали аз, една жена с тъмни кръгове под очите, оправдавах очакванията им. Косата ми отново беше бяло руса, с един единствен черен кичур отпред. Единственото доказателство, че някога бях участвала в надпреварата, бяха избледняващите ми белези и видимият шев на онова място на челюстта, където кожата ми беше разпорена от мачете. Доказателството, че бях способна да се боря и да побеждавам, беше изписано на лицето ми.
Една от новобранците, бледа червенокоска, ми направи реверанс.
- Б-благодаря, Повелителке. За нас е чест да бъдем част от Ордена на ясновидците.
- Няма нужда да ми се кланяш.
Оставяйки ги в опитните ръце на Леон, се отправих към последния етаж. Най-дълбоките ми рани все още пулсираха, но имахме достатъчно лекарства, с които да държим болката под контрол.
Наблюдателният център се намираше на единадесетия етаж. С влизането си открих Том Стихоплетеца и Лорд Глим, двама от висшите ми командири, да закусват над карта на цитаделата, показващата позициите на наскоро инсталираните сензори Сеншийлд. Най-новата ни грижа. Лаптопи и нума покриваха масата - камъни за гадаене, ключове и кристална топка с размера на свит юмрук.
- Добро утро, Повелителке. - каза Глим.
- Имаме проблем.
Том повдигна рунтавите си вежди.
- Това не е особено приятен начин да поздравиш някого по това време сутринта. Дори не съм си изпил още кафето. - той ми издърпа един стол. - Какъв е проблемът?
- Поддръжниците на Джаксън са изгорили Джудитиън.
Том въздъхна.
- Мария ни каза. Дребна риба са те.
- Дори и така да е, това не е нещо, което бихме могли да игнорираме задълго. - налях си малко кафе. - Трябва да укрепим синдиката и то бързо. Назначаването на заместник на Джаксън би било добро начало. - казах по-скоро на себе си отколкото на тях. - Как върви при вас двамата?
- Нови попълнения пристигат всеки ден. - каза Глим. - Нуждаем се от много повече, разбира се, но няма повод за притеснение поне на този етап. Много ясновидци изглежда приемат идеята на Ордена и колкото повече се присъединяват към нас, толкова останалите ще се почувстват насърчени на свой ред да попълнят редиците ни.
Том кимна.
- Спасихме двама медиуми снощи. Бяха засечени от сензор Сеншийлд. Имах видение, че ще се случи. Глим изпрати част от хората си там, където знаехме, че ще се крият. - той прочисти гърло и погледна към Глим. - Те ни разказаха… една интересна история. Казаха, че сензорът запищял, но не могли да го видят. Само чули алармата.
Намръщих се. От Сцион бяха започнали поставянето на сензори Сеншийлд на територията на синдиката - нежелано изобретение, което въпреки това беше толкова грамадно, че беше лесно да бъде избегнато.
- Трябва да са го видели. Сензорите са огромни. Къде е било това?
- Все още не знам детайлите.
- Изпрати протежето си да разследва. Не ми харесва как звучи това.
Преди да тръгна си откраднах една джинджифилова сладка, в резултат на което Том покровителствено прибра останалите в кутията.
Счупените прозорци на тренировъчната зала на долния етаж позволяваха на светлината да облее циментовия под и бракуваните уреди. На някакъв етап по-голямата част от тавана се беше срутила и човек можеше да види перленосивото небе отгоре. Имаше рингове, на които членовете на ядрото да се упражняват във физически и ментален дуел, както и поле за хвърляне на ножове.
По заповед на Теребел, Рантените бяха започнали редовно да посещават ядрата, за да помагат на хората ни да усъвършенстват уменията си. Плейона Суалкин се намираше на ринга от лявата страна на стаята и провеждаше обучение по ментален дуел. Ясновидците край нея бяха приковани на място от инструкторката си.
- Когато призованата духовна свита влезе в контакт с аурата на опонента ви, духовете отприщват смущаваща серия от дезориентиращи изображения. И все пак една слаба свита може да бъде отклонена или разбита. За да работят както трябва, духовните ви свити трябва да бъдат здраво свързани с вас. На нашия език това изкуство се нарича тъкачество. - тя вдигна облечената си в ръкавица ръка, завързвайки духовете заедно. Когато ме видя, ги пусна да си вървят и каза на учениците си. - Има достатъчно духове в тази сграда, с които да се упражнявате. Сега вървете!
Класът се разпръсна. Минавайки край мен, някои от тях промърмориха по едно Повелителке. Плейона проследи с поглед напускането им.
- Суверенът ме помоли да те информирам, че утре ще проведе инспекция на ядрата в първа кохорта. - каза тя.
- Хубаво.
Блясъкът на ирисите ѝ чезнеше. Беше гладна. Бях забранила на всички Рантени да се хранят от ясновидците под моя закрила, принуждавайки ги да се задоволяват с онези, живеещи извън синдиката. Това не беше помогнало особено, що се отнасяше до темперамента им.
- Теребел е разочарована - продължи. - че не си постигнала никакъв успех в заличаването на влиянието на онзи предател от Лондон.
- Повярвай ми, опитвам се.
- Съветвам те да се опитваш по-усърдно, броднице.
Профуча край мен и напусна. Вече бях свикнала.
Общата ни омраза към Джаксън ни сплотяваше, но не достатъчно. Вече всички Рантени знаеха, че той беше човекът, предал ги първия път, когато се бяха опълчили срещу Саргас, управляващото Рефаимите семейство. Поради връзката ми с Джаксън, не мисля, че и на мен ми се разминаваше част от неговата вина. В края на краищата, три години бях работила за един предател, за техен заклет враг. Беше трудно за вярване, че не бях заподозряла нищо. Че никога не бях научила тъмната му тайна.
Наблизо няколко ясновидци правеха спаринг. Един авгур привика свитата си и я запрати към другия инструктор Рефаим, застанал в средата на ринга.
Лордът. Едно бързо движение на ръката му накара свитата да се разпръсне, запращайки духовете в небитието.
Арктур Месартим е просто нейна стръв.
Главата му леко се завъртя. Облегнах се назад, раздрусвайки кафето си.
И всички освен теб го виждат.
Авгурът изпъшка и се предаде. Миг по-късно Лордът извика още двама ясновидци.
Първият беше Феликс Куумбс, един от останалите оцелели в Сезона на костите. Той пристъпи към ринга и напълни една купичка с вода за хидромантика. Опонентката му беше Ройзин Джейкъб, зъл авгур с тъмна, потна сплетена на плитка коса. След като бях наредила злите авгури от Острова на Джейкъб да бъдат освободени, тя беше отдала своето сърце и душа на каузата, тренирайки часове наред всеки ден. Лордът стоеше със скръстени ръце.
- Феликс. - каза, сепвайки го (Феликс все още беше неспокоен край Рефаимите). - Размотаваш се. Уверявам те, че не си невидим за жандармите.
Феликс застана до Ройзин, която беше с една глава по-висока от него.
- Ройзин, нападай! - каза Лордът. - Но му дай шанс да изпробва техниката.
- Само мъничък. - съгласи се Ройзин.
Прочиствайки гърлото си, Феликс призова няколко духа и ги обедини в свита. Лордът сновеше из ринга.
- Обърнете се с гръб. - и те го сториха. - Сега направете по три стъпки, отдалечавайки се един от друг. - и това направиха. - Чудесно.
Той винаги превръщаше дуела в танц, в произведение на изкуството. Тълпа наблюдатели се насъбраха край ринга. Докато Феликс и Ройзин чакаха знак да започнат, публиката ги окуражаваше.
- Три. - каза Лордът. - две, едно.
Феликс свали ръка надолу. Духовете плавно се спуснаха към нея и се гмурнаха в купичката вода, карайки повърхността ѝ да се раздвижи, а Етера да се изопне. Вдигнах вежди. Когато духовете се въздигнаха отново, те носеха със себе си верига от сияйни водни капчици. Ройзин моментално прекрати въздържанието си и се спусна към Феликс. Тя извъртя ръката му нагоре, захвърли го към въжетата и вкопчи пръсти в рамото му. Тялото му грубо се разтресе, карайки духовете да се паникьосат и разбягат. Навсякъде се разплиска вода, когато Феликс се подхлъзна и падна на пода.
- Предавам се. - викът му бе посрещнат от изблик на смях. - Това заболя, Ройзин! Какво ми направи?
- Използва дарбата си срещу теб. - каза Лордът. - Ройзин е талантлива остеомантка. Костите ти отвърнаха на допира ѝ.
Феликс се отстъпи назад.
- Костите ми?
- Правилно. Макар да са обвити в плът, костите винаги отвръщат на зова на остеоманта.
Последваха аплодисменти за победата на Ройзин. Оставих кафето си и се присъединих. С малко финна настройка, Лордът беше превърнал остеомантиката ѝ в истински дар - нещо, което би могла да използва, за да се отбранява. Но дори и стореното от Феликс нямаше нищо общо с хидромантите, които бях виждала преди.
- Казах ви, че не биваше никога да ги пускаме на свобода. - изсъска някакъв шепот. Мисля, че името му беше Тренари. - Злите авгури не принадлежат тук.
- Достатъчно. - Лордът продължаваше да обхожда ринга. - Повелителката забрани такива приказки.
Няколко души трепнаха. Рефаимите, оказа се, имаха доста добър слух. Всеки друг би се разтреперал от страх при този тон, но нашият сплетник се съвзе бързо.
- Не съм длъжен да правя каквото казваш, Рефаиме. - усмихна се подигравателно той. Феликс преглътна и погледна към Лорда. - Ако Повелителката се появи, тогава ще послушам нейните заповеди.
- Тогава ме чуй сега, Тренари. - обадих се аз. Множеството глави се извърнаха в моя посока. - Тук вече не търпим подобно поведение. Ако не можеш да го държиш за себе си, може би мястото ти е някъде другаде. Какво ще каже за навън? При снега.
Последва пауза преди Тренари да изхвърчи от залата, оставяйки оголилата зъби Ройзин зад гърба си.
- Лорде, на какво бихте могъл да ме научите? - обади се Джос Биуот, уталожвайки напрежението. - Та аз мога само да пея.
- Това не е малък дар. Всички вие имате потенциала да използвате ясновидството си срещу Сцион, но времето ми днес е ограничено. - викове на разочарование огласиха залата. - Ще се върна другата седмица. Дотогава не спирайте да се упражнявате.
Наблюдавах ги как се разпръскват. На другия край на залата, Лордът посегна към палтото си.
От седмици не си бяхме разменяли повече от няколко сковани думи. Повече не можех да понасям това. Опитвайки се да се отърся от страховете си, прекосих залата и застанах пред него.
- Пейдж.
Гласът му ми действаше също като вино. Натежалото тромаво нещо в гърдите ми не помръдваше.
- Лорде. - казах аз. - Мина време.
- Определено.
Опитах се да се направя, че разглеждам ножовете, но не бях способна да се концентрирам. Бях прекалено наясно с вперените в нас погледи на онези, които подхождаха към Повелителката и нейния инструктор Рефаим с откровено любопитство.
- Това беше особено впечатляващо. - казах откровено. - Как успя да научиш Феликс да използва хидромантиката си така?
- Наричаме го синтез. Напреднала форма на ментален дуел при определени разреди провидци и авгури. Виждала си Нечестивата дама да го използва по време на надпреварата. - той наблюдаваше как някакъв медиум се оставяше да бъде обладан. - Някои ясновидци могат да се научат да заповядват на определени духове да станат преносители на нумата им. Изкуството може да бъде приложено при манипулацията на огън, вода и дим.
Това можеше да ни даде голямо предимство. Преди Рантените да се включат, провидците и авгурите можеха само да запращат свитите си срещу даден противник. Това беше част от причините, поради които Джаксън ги смяташе за толкова слаби.
- Онзи говореше против злите авгури. - Лордът кимна в посоката, в която беше изчезнал Тренари. - И не така открито - в подкрепа на Джаксън като законен лидер на Ордена. Оказва се, че често цитира някои подстрекателски абзаци от „За същината на неестествеността“.
- Ще помоля Леон да го държи под око. Не можем да си позволим нещо да стигне до Сцион.
- Много добре.
Последва кратка, неудобна тишина. Затворих очи за момент.
- Хубаво. - казах аз. - Имам работа за вършене. Извини ме.
Вече бях направила няколко крачки към вратата, когато той каза:
- Да не би да съм сторил нещо, с което съм те наранил, Пейдж?
Спрях се.
- Не. Просто съм… твърде заета.
Тонът ми беше прекалено отбранителен. Беше ясно и на двама ни, че нещо не бе наред.
- Разбира се. - когато продължих да мълча, Лордът каза по-меко. - Ти избираш компанията си. Но винаги можеш да говориш с мен, ако имаш нужда от съвет. Или просто от слушател.
Внезапно започнаха да ми правят впечатление рязката линия на челюстта му, обузданият пламък в очите му, топлината му, която усещах чак оттук. Забелязвах и напрежението по гърба си. Пеперудите в стомаха си.
Знаех каква бе причината за това. Какво ми пречеше да му споделя. Не беше нещо, което беше направил. Беше приел, че съм жената, работила с години за Джаксън Хол, без да осъзнава кой всъщност е бил той. За разлика от останалите Рантени, това не беше променило отношението му към мен. Беше извинил невежеството ми.
Проблемът беше предупреждението за него, което ми беше отправил Джаксън. Думи, които все още си играеха с ума ми. Но не можех да му го кажа. Не можех да си призная, че Джаксън Хол, един патологичен лъжец, беше отровил преценката ми за него. Че Джаксън Хол ме беше накарал да се съмнявам, че е нещо повече от средство, използвано от Теребел, за да постигне своето.
- Благодаря ти. Знам. - наясно с интереса, който привличахме, му обърнах гръб. - Ще се видим скоро.
Прекарах остатъка от деня в инвентаризиране на провизиите ни. Тъкмо когато излизах от Фабриката по здрач, Ник и Елайза идваха да ме потърсят. Бяха получили спешен сигнал от боса на втора кохорта, която беше убедена, че жандармите наблюдават някаква телефонна кабина в нейната секция.
- Казва, че няколко от ясновидците ѝ е трябвало да проведат разговори. Половината от тях никога не се върнали обратно. - каза ми Ник, докато вървяхме през снега. - Когато отишла да провери лично, нямало проблем, но настоява за патрул наоколо.
- Нямахме ли подобен случай миналата седмица, когато онзи медиум отишъл до аптеката и никой не го видял повече? - казах уморено.
- Имахме.
- Ти отиде ли до въпросната телефонна кабина?
- Да. Нямаше нищо.
Наведох глава срещу вятъра.
- Тогава да не губим повече време с това.
- Хубаво. Към бърлогата?
Кимнах. Днес бяхме прекарали твърде дълго навън, а и трябваше да направим отчет на финансите.
Хванахме си рикша до Лаймхаус Козуей и от там, с навалени глави и лица, скрити в шаловете, тръгнахме пеша. Група купонджии вече беше излязла. Пренавити и надрусани с флуксион, те минаха край докерите и потеглиха надолу към Кучешкия остров. Кислородните барове винаги бяха претъпкани около Ноемврийския празник, особено евтините такива, които преобладаваха в тази част от цитаделата. Елайза спря до един банкомат и тайно извади открадната кредитна карта.
Откраднатите карти бяха полезни, макар само дотогава, докогато притежателите им откриеха, че са изчезнали. Теребел често отхвърляше исканията ми за пари - нещо, което бях убедена, че ѝ доставяше голямо удоволствие. Ник хвърли един поглед през рамо, проверявайки за любопитни минувачи, докато Елайза набутваше картата в банкомата и си тропкаше с крак.
Пропищя аларма.
Ник и аз се заковахме на място. Елайза подскочи назад, поемайки си рязко въздух. Пронизващият вой прикова очите на всички наоколо. За момент просто се взирахме един в друг.
Познавах този звук.
Това беше звукът, който сензорът Сеншийлд издаваше, когато беше засякъл присъствието на ясновидец. Звук, който пряко предшестваше арест - но той идваше отвътре на банкомата. А това не беше възможно.
Сензорите Сеншийлд бяха тежки, големи машини. Човек можеше да види такъв от другия край на улицата. Ако внимаваш, можеше никога да не се сблъскаш с него. Не бяха скрити.
Нали?
Всички тези мисли ми хрумнаха в рамките на частта от секундата, която ми отне, за да реагирам.
- Бягайте! - излаях срещу другите. Като един хукнахме от машината.
- Неестествени! - изкрещя някой.
Някаква ръка посегна към палтото на Ник. Той вдигна юмрук и удари мъжа. Обърнах се назад, само за да открия цял ескадрил на Нощния отдел за бдителност, излизащ от банката с флукс пистолети в готовност. Ревящи „стой“ и „залегни“, гласовете им прераснаха в ръмжене, което накара насъбралите се хора да се разбягат в паника. Издайническото съскане на стреличката флукс ме накара да се превъртя на кълбо и да завия по следващата улица, дърпайки Елайза след себе си. Шокът вече беше ускорил пулса ми, а сега ужасът караше тялото ми да се тресе, без да мога да си поема въздух. Не бях изпитвала подобен страх от доста дълго време. От деня, в който бях заловена и отведена в колонията. Ние тримата бяхме най-високопоставените членове на Ордена на ясновидците - не можехме да си позволим да бъдем заловени.
Затичахме се към гетото на докерите, където можехме да изчезнем в някой от лабиринтите от окаяни бараки. Забелязах появата на някакъв ван, едва когато се беше изпречил на пътя ни. Обърнахме се точно като приклещени животни, само за да се намерим лице в лице с ескадрила. Униформите им бяха микс от синьо, черно и червено.
- О, по дяволите! - промърмори Елайза.
Бавно вдигнах ръце. Останалите последваха примера ми. Докато жандармите ни обграждаха във формация полумесец, шок палки и флукс пистолети, несъмнено заредени с най-новата версия на наркотика, се прицелиха в нас. Погледнах към Ник. Аурата му се променяше, потъвайки все по-дълбоко в Етера.
Не можех да сънебродя бродя. След претоварването по време на на надпреварата, не бях във форма. Бях твърде бавна.
Дарбата на Ник експлодира. Той ги заслепи с порой от видения. Елайза ги нападна със своята свита. Вълна духове се усука около тях, улавяйки ги в спирала от халюцинации. По време на объркването, което последва, кокалчетата на пръстите ми посрещнаха една беззащитна брадичка и издърпах флукс пистолета с другата си ръка. Полетя дъжд от стрелички, които се забиха точно между плешките на командира.
Бяхме като един, работехме в екип така, както когато някога се биехме срещу съпернически банди. Ник посегна към една от шок палките и заби лакът в нечий нос. Покосен от електричеството, жандармът се строполи на земята. Елайза нанесе един удар с рамо и побягна, хвърляйки зад гърба си една от безценните ни димки, която избухна и ни обви в тежък сив дим. Изстрелях още една стреличка и я последвах с изпразнения пистолет в ръка. Ник скоро ме настигна.
Прескочих една ниска стена. Пропълзяхме под изрисуваната с графити ограда, отбелязваща границите на гетото. Сблъскахме се челно с първата барака, изпречила се на пътя ни, и отвяхме брезента, служещ ѝ за врата. Въпреки че се блъскахме в напълно обитаемите жилища, въпреки че докерите ни псуваха, не намалихме скоростта си. Спряхме едва когато излязохме от югозападната част на гетото и се изправихме пред хлъзгавите пясъци около Темза. Един от шевовете ми ме наболяваше, но това беше нищо в сравнение с бездната от ужас, отваряща се в мен.
Бяхме толкова внимателни, толкова сигурни, че се сливаме с тълпата. Мислех си, че сме недостижими. И все пак ние от всички останали бяхме хванати неподготвени - и то почти с фатален край.
- Какво, по дяволите, беше това? - каза Елайза задъхано. - Прикрит сензор Сеншийлд?!
Бях твърде разтърсена, за да говоря. Трябваше да се махнем от тук, но всяка кост и всеки мускул отказваше да продължи борбата. Ник пъшкайки поклати глава. Най-накрая си поех достатъчно въздух, че да кажа:
- Хайде. Трябва да предупредим Ордена. Това може… може да е краят на всичко.